Израснах по времето на социализма

Израснах по времето на социализма
Много се говори за епохата на социализма – понякога с носталгия, друг път – с неприрязън.

За много от нас – „младите“, това е една суха материя, която се изучава в училище, но за живите свидетели – нашите родители, учители, баби и дядовци, израснали през този период, той е изпълнен с противоречия. Ако разпитаме всеки един от тях как е живял през този период и какви са усещанията му за него, няма да получим две еднакви гледни точки.

Това и направихме – помолихме няколко читатели да ни разкажат за детството си, преминало през соца. Всички те са съвсем обикновени хора – образовани, работещи, със семейства и деца. Разказите им покриват някои от добрите и някои от лошите страни на този период. Вижте част от тях.

Различните отношения между хората

Всички си спомнят дългите почивки, пионерските лагери, муждународните бригади, приятелствата, които са се завързвали на тях, писмата, които са се изпращали после…

За приятелствата, които е създала и за отношенията между хората по онова време ни разказа нашата читателка Ирина Благоева:

efekt 2

„В гимназията бяхме на международен лагер на морето и в моя отряд имаше много поляци. Тогава се разболях от пневмония и прекарах по-голямата част от ваканцията си на легло. Оказа се, че лекарят в лагера бе акушер-гинеколог и нищо не разбираше от пневмонии… В продължение на три дни лежах с 41 градуса температура и буквално нямаше кой да ме погледне. Освен поляците, които редовно идваха да ме нагледат, даваха ми компот от грозде. Тогава за пръв път опитах гроздов компот.

Не щеш ли, разболя се и едно момче от поляците в отряда, та накрая се сетиха да ни закарат в болницата в Бургас след 20 и кусур дни. Накрая, когато всички вече се прибираха, полската група ме взе от Бургас с техния автобус и ме докараха до Държавната болница в Пловдив (дн. УМБАЛ „Св. Георги“).

Защо разказвам този спомен? Отношенията между хората бяха много по-различни – имаше доверие, комуникацията беше някак си лесна. Това, което най-много ме трогна, е, че когато ме оставиха в болницата, ми бяха направили и един пакет  с вратовръзка някои елементи от техните униформи. Бяха толкова красиви, много по-красиви от нашите. Тогава видях толкова голяма грижа от непознати чужденци и, някак си, беше толкова лесно да се завържат приятелства.  И аз дълго време си писах с едно момиче от лагера – Йоанна, но накрая загубихме връзка. Сега хората са по-затворени, сякаш няма доверие помежду им.“

Спомени от училище, сините и червените връзки

„Помня, че в гимназията три пъти ме изключиха от Комсомола, само че не помня кога точно са ме включвали в него“ – разказва с ирония нашият читател Петър Генов.

Петър е израснал в Димитровград – първият социалистически град в България. Твърди, че поради това, или пък въпреки това, нещата по негово време не били толкова „затегнати“.

„Явно се смяташе, че няма опасност разни западни влияния да проникнат там. Поради това най-новата музика първо се появяваше там, най-новите течения – уейв, пънк, метъл се появяваха първо там и после в София…което беше, меко казано, странно!“

Разказва ни и за училище, за сините и червените вртатовръзки:

„Всичко започва с едни калпачета и сини връзки някъде в първи клас. По време на един почти тържествен ритуал ти слагат калпачето, връзват ти връзката и вече си чавдарче! А, преди това ти дават и една малка книжка, в която в стихотворна форма са описани всички норми на поведение, които ти, като чавдарче, си длъжен да следваш: Чавдарчето труда обича на помощ първо се притича!

В трети клас имах една класна по математика и рисуване – те такива невъзможни комбинации от предмети изучавахме – и тя редовно решаваше, че сега няма да караме рисуване, а ще имаме математика. На мене рисуването ми вървеше много, а математиката изобщо не ме вълнуваше, и, естествено, бях възмутен! А в резултат бях перманентно бях наказан, наричан „тъп“ и всичките му там производни. Дойде 4-ти клас, обаче, и започнаха да ни пишат оценки … и стана ясно, че повечето от тези – „тъпите“, всъщност не бяхме никак тъпи.

С годините се скъсяваше пътя между теб и Партията. Следващият етап бе „пионерчето“ – отново почти ритуално ти връзват червената връзка и получаваш нова книжка, този път в не толкова стихотворна форма. В гимназията вече бяхме в Комсомола. Аз отказвах да плащам 10 ст. такса и в края на девети клас ме изключиха. В началото на десети, обаче, пак ми искаха такса. Попитах ги защо, аз не исках да членувам. Те ми отговориха, че са взели решение и пак са ме записали, че така трябва, защото какво ще правя иначе?“

„В един слънчев ден по телевизията излъчиха един човек от Партията, не му помня името. Той обяви, че другарят Живков е подал оставка като генерален секретар на БКП и е поискал да бъде освободен от всички длъжности, които изпълнява. В следващия кадър дадоха и другаря Живков, който така гледаше, все едно за пръв път чува такова нещо…“ – разказва ни Петър Генов – „И така настъпи Прехода. Този период – на социализма, се харесваше на хората, които не искаха да си дават много зор. Защото всички бяха уредени еднакво.“

Читателката ни Йоана Иванова също си спомня за годините в училище. Разказва ни, че е левичарка, но като дете била принудена да се научи да пише с дясната ръка, защото в училище й връзвали лявата, за да я отучат от навика да пише с нея.

„Не се допускаше да си уникален и различен от другите, системата сякаш се опитваше да уеднакви всички.“ –разкрива тя. Спомня си също за една случка от гимназията:

„Когато бях в гимназията, в един час по физика учехме за енергията. Тогавашната ни класна разказваше как в природата тя никога не се губи. Тогава аз я попитах: Ако енергията ни не се губи, какво се случва с нашия живот след смъртта? (Марксизмът отричаше всякаква форма на задгробен живот.) В отговор … бях изгонена от час! Не само, че бях изгонена, ами дълго време бях гледана лошо, изпод вежди. На младите не им се даваше да проявяват критично мислене, а, не дай Боже, се осмелят да отправят някоя критика…“

На църква в полунощ?

Към края на 80-те Ирина Благоева била студентка в София. Живеела в Студентски град, който бил далеч по-спокоен, отколкото е в момента. Имала възможност за стипендия и за изгодна квартира. По това време не било лесно да се влезе в университет – местата били малко, а конкуренцията – жестока.

В трети курс Ирина останала в София за Великден и решила да посрещне празника със своя състудентка.

„Решихме да отидем на църква в полунощ просто, за да се чукнем с яйца в и да запалим по една свещ. Нарочно избрахме по-отдалечен храм, вече дори не помня кой беше. Влязохме в двора, а срещу нас изкочиха двама офицери от Държавна сигурност. Поздравиха ни с „Добър вечер, другарки! …. Паспорти за проверка! … А вие накъде сте тръгнали?“.

„На църква“ – заявявихме ние.

Единият започна да ни разглежда пастортите, констатира, че сме студентки и се обърна към нас – „Виждаме, че учите право… а искате ли да работите после?“

 „Искаме!“ – отговори колежката ми. 

 „След като искате, за да не ви докладваме, е най-добре да се върнете!“ 

И така дори не стигнахме до църквата. Усетих, че колежката ми започва да дава назад. Накрая се завъртяхме и се върнахме, но аз и до ден днешен не мога да си простя, че не изроптах тогава!“

Автор: Надя Пеева, trafficnews.bg

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...


loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.