Мнозина, които имат какво да кажат, никой не ги пита

Мнозина, които имат какво да кажат, никой не ги пита

Много от българските емигранти тънат в пълна мизерия, работят в условия близки до робство, казва сътрудникът на Евродепутат и автор на сатира
Интервю с Крум Зарков:
Крум Зарков е завършил Университет Париж 1 „Пантеон-Сорбона“, специалност международно публично право и право на международните организации. Работил е в комисията за отнемане на незаконно придобито имущество и в комисията по вътрешна сигурност и обществен ред в 41-то и 42-то Народно събрание. В момента е местен сътрудник в офиса на евродепутата от Групата на социалистите и демократите в Европейския парламент Георги Пирински. Женен, с едно дете.

„Младостта съвсем не е гаранция за почтеност, така както възрастта не е доказателство за мъдрост“
Получихте поощрителна награда от второто издание на конкурса за сатирична комедия „Алеко Константинов“ на Сатиричния театър с пиесата „Началник“. Трябва да отбележим, че голямата награда не беше присъдена. Вашата творба беше отличена сред 52 пиеси от 51 автори. В нея четирима, на пръв поглед различни герои, се оказват обединени в своя егоизъм и разбиране за живота като борба за лесна печалба за сметка на друг. Какви са посланията, които отправя комедията към читателите и към бъдещите й зрители?
– Когато започнах да пиша, не бях сигурен какво точно искам да кажа. Съвсем не съм убеден, че разбирам случващото се около нас по-добре от някой друг. Но един въпрос не ми даваше мира – как е възможно всички с такава ярост да отхвърляме връзкарството, лицемерието и подлостта, а в същото време непрекъснато да проявяваме точно тези характеристики? Почти няма сектор, в който успехът в кариера или бизнес да не е пряко зависим от тях. И тъй като не можех да намеря задоволителен отговор, реших да се вмъкна в кожата на четири персонажа, които би трябвало да знаят.
– Единият е прокурорски шеф, другият е жената, дала старт на зашеметяващата му кариера, а третият и четвъртият са младите – онези, които роптаят и които непрекъснато чуват, че именно те са бъдещето на България…
– Между другото, пишейки, неусетно започнах да защитавам тезата, че разделението на стари-корумпирани и млади-добронадеждни е грешна парадигма на мислене. Младостта съвсем не е гаранция за почтеност, така както възрастта не е доказателство за мъдрост. В същото време нормално е именно младите да са считани и да се считат за жертви на порочната система на кариерно израстване и обществено признание. Но жертвата не заслужава съчувствие, ако е готова да се превърне в палач. А иначе, дума по дума, пред мен изникна възможно обяснение на противоречието между шумното осъждане на обществения живот и мълчаливата ни адаптация към него. Всъщност измамен и измамник непрекъснато сменят местата си, а връзката между тях е здраво скрепена от общото им възприятие за „правилата на играта“. Най-способните в тази игра могат да облекат всяка низост в неоспорими ценности и свещени принципи. Всеки признава на другия необходимостта от неморалност като средство за оцеляване, но чувства нуждата от камуфлажен дискурс. В крайна сметка правото да вредят на себеподобните си е признато в най-висока степен на тези, които талантливо обясняват, че това е за добро. Не звучи много комедийно, но като всеки абсурд това положение води до смешни ситуации.
– Това не е първото ви сатирично произведение. Преди две години написахте „Скъпи сънародници“. В него действащи лица са президентът на републиката, министърът на вътрешните работи, безименен политик и един телевизионен водещ. Това са събирателните образи на политическата ни действителност. Те смешни ли са?
– Срещнах основателна критика за пиесата за това, че тя е прекалено близка до реалността. Тези, които я четоха, разпознаваха конкретни имена на известни политици и журналисти. Не това беше целта ми. В текста става дума за човек, неподготвен за властта. Озовал се е от площада в президентството по стечение на обстоятелствата, благодарение на всеобщото отвращение от политиката и царящия хаос. Неспособен да взема решения, той прехвърля тази си отговорност на народа. Чувал е, че така е демократично и прави референдум, в който пита гражданите „Съгласни ли сте да платим, за да освободим отвлечените от терористи българи?“ Рутинното обръщение „скъпи сънародници“ става буквално. Сънародниците вече имат конкретна цена и около нея политици спорят, а коментатори разсъждават. А дали това е смешно? Не съвсем, най-малкото, защото, докато тече кампанията за референдума, похитените са умъртвени. Но дори понякога да изпадат в смехотворни ситуации, героите ми отстъпват пред действителността. Не разполагам с таланта да си представя магистрат с обяснение от сорта „Няма да представя разпечатки от телефона, защото по време на заседание на Висшия съдебен съвет изпращам еротични съобщения на много жени“. Не мога да съчиня диалог, в който образователният министър казва „Премиерът не ми обърна внимание, а това е категоричен знак за подкрепа“. Премиер-министър, който препраща доносите, които получава, на хората, срещу които са написани, също далеч надхвърля сатиричните ми възможности.
– Учили сте право в Университета на Боргундия в Дижон, Франция. Магистратурата ви по международно право е от Сорбоната. Дипломната ви работа „Слабостите на договора за неразпространение на ядрени оръжия“ е наградена от Института по науки за отбраната на Франция. Разкажете, защо с такава биография пишете сатира?
– От безсилие. Аз съм юрист и като такъв работих в комисията за отнемане на незаконно имущество. В края на 41-то и през краткия мандат на 42-то Народно събрание бях главен експертен сътрудник към комисията по вътрешна сигурност и обществен ред. В момента съм асистент на член на Европейския парламент. От първа ръка виждам нечовешките усилия, които някои политици полагат, за да предизвикат желаната промяна. Виждам и стената, срещу която са изправени. Медиите ни са като криви огледала, пречупващи образите до неузнаваемост. За тях истината е променлива величина, а събеседниците им са без значение. Мнозина, които имат какво да кажат, никой не ги пита, а ако случайно ги попитат, то ще е, за да коментират нечий есемес. Опитвам се да работя усърдно в сферата на моята компетентност, но съм неспособен да помогна на хората, на които симпатизирам, в усилията им за промяна на обществения дневен ред. За преминаване от скандалното към съдържателното, но най-вече за преодоляването на мъгливия политически брътвеж на съглашателство за власт в полза на честното съревнование на различни идеи. Правните ми познания тук се явяват напълно безполезни и това ме дразни. Писането се появи като лечение на перманентно ми раздразнение.
– С какво запомнихте времето, прекарано във Франция?
– Живях във Франция от 18-та до 28-та си година. За всеки това са прекрасни години, така че съвсем нормално за мен споменаването на тази страна предизвиква приятни асоциации. Там имах своите успехи, за които споменахте. Регистрирах и не по-малко съществени провали. Общо взето, живеех пълноценно и добре.
– Защо тогава се върнахте в България? Какво трябва да направят властимащите, за да се завърнат младите хора в страната ни?
– Не си бях вкъщи. За това се прибрах. Говорихме за обществената и политическа обстановка у нас, в България. Казах ви, че тя ме дразни и провокира. Във Франция също имат своите скандали, одиозни фигури и корупция. Наблюдавах с интерес всичко това, но то не ми въздействаше, беше ми чуждо. Трудно се живее с емоциите, предизвикани от множество нередности, но как се живее без емоции? А и за близо десет години не можах да видя достатъчно щастливи български имигранти. Много от тях тънат в пълна мизерия, работят в условия близки до робство. Но там имат това, което в България изчезна. Надеждата, че утре ще бъде по-добър ден. Безработният във Франция мечтае да си намери работа, защото дори на минимална заплата ще има с какво да живее прилично. Ето, утре може да го наемат със законен трудов договор и за минути живота му се преобръща, прехраната му е осигурена, болницата е достъпна, може да мечтае за по-добро. У нас безработният дори не търси работа, защото предлаганото възнаграждение и новият му статус няма да променят кой знае колко ситуацията му. За младежите, които са отишли да учат в чужбина, възможността за професионална реализация и материално обезпечен живот играе още по-голяма роля. Освен това вече няколко поколения са възпитавани с идеята, че трябва да заминат, че тук нямат бъдеще. Властта, вместо да се чуди как да осигури на българите в чужбина лесна възможност да гласуват, би могла да се замисли как да убеди българите в България, че тук е не само тяхната история, но и тяхното бъдеще. Да направим това за българите в страната и тези от чужбина ще си дойдат.
– Описвате „една бездуховна епоха, характерна с разбирането, че липсата на интелигентност може да бъде компенсирана от лесния достъп до информация. Подобно общество може да се организира като държава само под формата на простовата йерархия, в която постове и титли са единствено белег на угодничество“ Така ли чувствате културната среда у нас?
– Да. Изпитвам натрапчиво усещане за фалш. Вече не вярвам, че ако някой е професор, то задължително си заслужава да чуем какво казва. Гледам през вечер по телевизията бивш конституционен съдия, който, според мен, не е разбрал нито дума от нашата Конституция. Опитвам се, но не мога да проумея как сложни обществено-политически проблеми се решават с технологични нововъведения. Да не би правителството да стане по-компетентно, ако е електронно? Хората ще спрат ли да бойкотират избори и да продават гласовете си, ако могат да гласуват по интернет? Или справедливостта ще възтържествува, ако вместо магистратите някакъв софтуерен продукт разпределя делата в съда? Подобни решения имат силен сатиричен потенциал, съгласете се.

Loading...

Автор : Юлия Кулинска !
Източник: duma.bg

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


efekt 2