Както се очакваше, внесеният от опозицията вот на недоверие не мина. Което даде основание на някои от управляващите да се държат сякаш всичко е наред и правителството го чака безоблачно бъдеще до редовните избори напролет.
Напразно.
Всъщност, няма място за самоуспокоение, още по-малко – за ликуване. Защото позициите на това правителство изглеждат все по-трудно защитими, подложени на засилващ се натиск едновременно и отвън, и отвътре.
Поднатисканапротестите
Правителството ще стои „докато не се е скъсала връзката с гражданите“, заяви един от вицепремиерите. Само че тази връзка отдавна е скъсана и опитите да бъде възстановена са обречени на неуспех. Протестът няма как да бъде разколебан с предупреждения за предстояща „страшна криза“ и с обяснения каква важна работа има за вършене и как няма кой друг да я свърши. Нито приспан с лакърдии за 29-те милиарда, които, като реки от мед, ще потекат от ЕС. Няма кой да се хване и на полуоставките, обещанията за „огромен ремонт“ и на всякакви други залъгалки. Напротив – лъжите, с които се води тази защитна кампания, вместо да умилостивят протеста, ще го ожесточат.
Теоретично, разбира се, правителството може да продължи да упорства и да се прави на ударено. Колкото по-дълго го прави обаче, толкова по-големи ще стават щетите за управляващата партия и толкова по-малки шансовете ѝ за някакъв, поне относителен, успех на следващите избори.
Жертва на фигура
Към всичко това обаче очаквам всеки момент да се добави и силен удар „в гръб“. Нямам предвид формалните коалиционни партньори, а дълбокият тил на правителството, от който то твърде неуспешно се опитва да се разграничава.
Оттам се готви нещо като познатата от шахмата „жертва на фигура“.
„ДОГАН, ГЕШЕВ, ПЕЕВСКИ, БОРИСОВ – ОСТАВКА И ЗАТВОР“ – Това можеше да се прочете тези дни върху плакат на протеста на българите в Берлин. Снимката съвсем точно идентифицира основния проблем, изкарал българите по улиците – превзетата държава. И персонифицира „отбора“, стоящ зад това превземане. В това каре обаче (или по-скоро трио, доколкото главният прокурор не е самостоятелен играч, а инструмент) интересите вече силно се разминават. За разлика от позицията на Борисов, която, както се видя, няма как да бъде укрепена, позицията на другите двама е много по-устойчива.
Тях искането за оставка не ги засяга по никакъв начин. Тяхното място в следващия парламент е гарантирано, а вероятността да запазят и ролята си на „балансьор“ е голяма. Те и без това контролират много от ключовите институции в държавата, включително главния прокурор, който е техният най-ценен „актив“. За да го защитят от натиска на улицата, те разполагат със силен тактически ход – въпросната „жертва на фигура“. Има и идеален кандидат за тази роля. Тъй че хич няма да е изненадващо, ако внезапно (още преди правителството да е паднало под натиска на протестите или след това) главният прокурор обяви, че разследва министър-председателя (да кажем, заради пачките в чекмеджето). Или направо вземе, че го арестува.
Крайната цел
Тук отново на ход ще бъдат протестиращите. Как ще реагират те, ще продължат ли протестите или ще позволят вниманието им да бъде отклонено и на главния прокурор да му се размине?
Всъщност, и оставката на главния прокурор, както оставката на правителството и предсрочните избори са задължителни, но само междинни цели по пътя към крайната цел, към свръхзадачата на протеста, без чието решаване нищо няма да бъде решено: разбиване на модела на превзетата държава и лишаване на носителите му от възможността да го възпроизведат отново.
За постигането на тази цел протестиращите, недоволните и особено младите ще трябва да се ангажират активно в излъчването на ново политическо представителство. Различно от досегашното, на което явно не може да се разчита. Ще трябва да се ориентират в изобилието от политически ментета, които по традиция тепърва ще изскочат отнякъде. И да изберат онези, които винаги последователно са назовавали проблема ясно и са предлагали пътища за неговото решаване. Има такива.
Източник: „Дойче веле“
Източник: Bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
