Една от най-често срещаните форми на възпитание в социалистически интернационализъм в детските години по време на соца беше писменото общуване с другарче от необятната съветска страна.
Защо точно от там, най-вероятно поради езиковата близост, а и Съветският съюз беше нашият лидер.
Най-често дружинните ръководители в училищата разпространяваха писма от съветски ученици с посочен адрес, раздаваха ги на пионерите почти като поръчение и кореспонденцията започваше. В повечето случаи това беше формално.
В някои училища имаше часове на класа, в които класните ръководители диктуваха някакъв универсален текст, ние пишехме, запечатвахме пликовете и ги предавахме на класната. Вероятно след това са ги изпращали служебно.
Не е можело да се засече еднаквият текст, защото писмата от един клас пътуваха за различни части на съюза. Понякога получавахме отговор и завързвахме някаква кореспонденция. Естествено, писмата се бавеха по месец и повече, ако въобще ни отговореха.
Усещането беше, че и при отсрещната страна това е някаква задължителна кампания, изпълнявана по-скоро с досада, отколкото с радост. Е, имаше и изключения, понякога кореспонденцията беше по-продължителна. Някои деца получаваха писма със снимки, с празнични картички, с пощенски марки или значки в тях.
Но в повечето случаи нещата се разсъхваха от само себе си. Тази форма на възпитание още тогава ни е изглеждала донякъде пресилена и нелепа, вероятно и при тях е било същото. Нито се създаваха някакви здрави контакти, прерастващи в приятелство, нито това продължаваше дълго.
В най-добрия случай след 3-4 писма всичко приключваше. Но такива бяха времената, пионерските поръчения трябваше да се изпълняват.
Стоян Атанасов, Русе
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
