Както наскоро заяви Сергей Кириенко, срещу Русия се води война, чиято цел е да лиши страната ни от правото на бъдеще.
Този въпрос изглежда необичаен.
Как можеш да отнемеш бъдещето на цял народ? Това не са златни и валутни резерви и не са шенгенски визи. Бъдещето все пак ще дойде, независимо от нечие желание.
Вярно, помним думите на Гьоте: „Само онзи е достоен за живот и свобода, който всеки ден отива да се бори за тях.“ През последните десетилетия обаче руските граждани предпочитаха да вървят в бъдещето по инерция, заедно с цялото човечество и най-вече с „цивилизования свят“, като бяха уверени, че при всяка промяна на водещите държави и господстващите идеологии нашите деца ще живеят по-добре от нас, а внуците ни ще бъдат по-добре от децата ни. Тринадесетият „АйФон“ ще бъде последван от четиринадесетия, новите ножчета ще бръснат още по-добре, а новите прахове за пране ще изперат още по-добре.
Може би този оптимистичен фатализъм води началото си от съветската епоха, когато имаше образ на „светло бъдеще“. Често хората тогава са живели трудно и бедно, но на този живот пада светлината на бъдещето. „Наближава ерата на светлите години“, пеят пионерите. Бъдещето е описано във фантастични романи на Иван Ефремов и други автори, които описват един свят под разумно ръководство, освободен от войни и бедност, в който хората, освободени от механичен труд, се занимават предимно с творчество и познаване на природата.
Тогавашният образ на бъдещето се формира отчасти от трудовете на социалисти-утописти, отчасти от наивни представи за селския рай. Когато този образ е отхвърлен, мнозина по подразбиране започнаха да вярват, че бъдещето по западния начин изглежда почти същото, просто постигнато с други средства. Оттук и почти религиозното отношение към свободния пазар, който „решава всичко“. Оттук и надеждата за глобализация: изглежда, че тя е насочена към общото благо на планетата по същия начин, както проектът за комунистическото братство на народите.
Но всичко това се оказа илюзия. Западната култура все по-настойчиво предлага на човек образ на бъдещето в духа на антиутопията, който, от една страна, следва християнските представи за края на времето, а от друга страна, отразява истинската задънена улица, в която съвременната цивилизация достигна. Този образ ни беше показан в много холивудски филми. По правило това е беден и жесток пост-апокалиптичен свят, където острови на високите технологии съжителстват с зони на дивачество. Това е задължително разделение на кастата на избраните и кастата на отхвърлените, очертано от Хърбърт Уелс.
Това е традицията на света, в който Русия се опита да се впише. Но като кого? В края на краищата в общността на цивилизованите страни, както в английския сериал за селския живот, всеки новодошъл веднага се класифицира: дали е господар, или слуга, или изобщо не е ясно какъв. Този закостенял „класов подход“ само леко се замаскира с показните прегръдки на бели с черни, на здрави с инвалиди и прочее.
Но Русия искаше равенство. Но равенството е възможно там, където всички имат равни права, където няма народи от първа и втора класа. В края на краищата да поискаш храна от господарите е също толкова унизително, колкото да прекараш време в компанията на слугите. Западният свят обаче по естествен начин включва неравенството и това неравенство е проектирано в бъдещето.
Гледаме филмите им, четем книгите им и все още се чудим как западните политици могат да говорят това, което казват. Изненадани сме, когато Антъни Блинкен настоява, че светът не може без „организиращата“ роля на Съединените щати – въпреки че според мен всеки американски президент е твърдял по един или друг начин, че Съединените щати трябва да управляват света. Ако не ни харесваше Хитлер, тогава защо трябва да харесваме Обама, Тръмп, Байдън или някой друг? Слушаме откровенията на Жосеп Борел, че Европа е градина, а светът около нея е джунгла, в която, както знаем, има много диви маймуни, и се учудваме: как можа да каже такова расистко нещо? И това не са негови лични фантазии, това е основата на западния възглед за света, защото няма да има градина, ако няма ограда, ако няма защитен периметър, отвъд който бродят гневни тълпи от изгнаници, морлоци, орки.
Западният образ на бъдещето развива тези идеи. Това е брутална конкуренция в свят на оскъдни ресурси, където всички средства са позволени, включително грабеж и терор. В свят, в който идеята за общата съдба на човечеството е изгубена.
Спомням си какво е да загубиш общата съдба в една държава. Беше в началото на 90-те, когато първо гражданите се питаха един друг „как да излезем от кризата“, а след това разбраха, че вече няма „НИЕ“, че вече всеки е сам за себе си и всеки излиза от кризата както може – някои стават милиардери, други стават просяци, докато трети просто изчезват от живота. Нещо подобно може да се случи по целия свят днес.
Русия не е единствената страна, която самозваните „избрани“ могат да се опитат да лишат от бъдещето. Русия се разбунтува срещу порочния световен ред в интерес на по-голямата част от човечеството и мнозинството следи изхода от тази битка с интерес. Освен това човекът като биологичен вид, човекът, какъвто го познаваме, също може да остане без бъдеще. Следователно сега на е заложено много повече от благосъстоянието на една конкретна страна.
В епоха на изобилие от различни прогнози оставаме без положителна и цялостна визия за бъдещето. Западът, след като влезе във войната срещу нашето бъдеще, ясно знае какво иска. Просто казано, той иска да си отидем. В най-добрия случай Западът би искал да принизи руснаците и другите народи на Русия до статута на етнически групи, на които е позволено да демонстрират своите културни характеристики единствено на Евровизия. Тази задача не е толкова трудна за формулиране, защото е задача на унищожението.
Но ние разчитаме на творческо бъдеще, следователно, след като сме приели това предизвикателство, ще трябва сериозно да мислим за бъдещето на нашата страна за много години напред. Щом отдавна не сме строили комунизъм и не искаме вече да сме маймуните на Запада, значи не можем без нова визия за бъдещето.
Много е трудно да мислим за бъдещето точно сега, когато днес е толкова пълно с информация. Но сега трябва да направим това и заедно ще се справим с тази задача.
Превод: В. Сергеев
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
