Никой няма да успее да го надмине, той завинаги ще си остане – извън останалите си недоимъци – и шампионът по нескопосаност. Това е повече от сигурно.
Пет години Плевнелиев усърдно ни забавляваше и ние бяхме убедени, че комичната непохватност в тукашната политика е достигнала апогея си. Грешали сме. ПростоКирчо ни показа истинските й висоти. И то само за няколко месеца. Плевнелиев може да му бъде само един несръчен чирак.
Последното изпълнение на Кирчо е просто изумително. По време на скорошната Мюнхенска конференция по сигурността се засекли нейде в кулоарите с Блинкен, държавният секретар на САЩ – нашичкият и Ковачевски, македонският премиер. И Блинкен ги поканил да се щракнат на портрет – той в средата, като лепилото, което ще закрепи вечната дружба между София и Скопие, а ония от двете му страни. Щрак! – и готово, кадрото заминава направо в пощенската кутия на Историята. Как да не се развълнува човек, как да не си каже, че щастието понякога може да е пълно, особено, когато за това отговоря лепилцето Блинкен.
Да, обаче пак се оказва, че няма пълно щастие. Защото
ПростоКирчо решава да надхитри всички, дори и Историята,
която се превръща в Несретница винаги, когато си има вземане-даване с българо-македонската дружба. Защото Кирчо прави нещо нечувано: изрязва от снимката македонеца – дори и лепилото Блинкен не може да попречи на този варварски акт – и разпространява снимка, на която само двама политически титани обсъждат бъдещето на света. Всъщност, трябва да се досетим, че правят именно това, защото иначе те просто се хилят зад маските.
Разбира се, македонците веднага призовават за арбитър верицата на ПростоКирчо – досещате се, с какви точно думи го правят, нашичкият пък успява да схване, че с хахо-хихи политика се прави само в България – и се извинява на Ковачевски. А Блинкен отдавна е забравил и двамата – той им е дал командата час по-скоро да дотикат Македония в ЕС и смята, че няма за какво да си губи повече времето с въпросните балкански говедари.
И ПростоКирчо, както винаги, също веднага забравя случката. Той има необикновена памет – тя моментално изхвърля извън себе си всичко онова, което го злепоставя, всички дивотии, които изговаря или върши, и той смята, че те вече не съществуват. Той се има за Илюзионист, за Факира Кирчо, който живее и съществува единствено заради магическите си номера, които обаче винаги се провалят. Но публиката му се радва тъкмо заради това, обръщат му внимание заради непохватността му, дори го аплодират възторжено и чакат момента, когато най-сетне успешно ще направи някое фокусче. Но той все няма и няма успех, ето – дори една кьопава снимка да изреже, пак ще го хванат.
И това ще продължава, докато някой заключи вратата.
Историята, която следва е напълно достоверна, никой нищо не е изрязвал или допълвал към нея. Случва се в Сливен, някъде в края на трийсетте години на миналия век. В града гостува известен столичен илюзионист – два дни по две представления, дневно и вечерно. Най-голям успех има номерът, в който той е овързан със синджири, а сетне и заключен с два катинара в един сандък на сцената. И изведнъж – оле! – гръмва с пищов от балкона на залата. Брех, мама му стара! – си викат сливналии, и изкупуват билетите за всяко представление. Радват се искрено и почтено – както никога не се радваха на фокусниците на Прехода, защото те пък са дървари и с две леви ръце, сръчни само в краденето.
И тъй, в Сливен гражданството се радва на Илюзиониста, обаче един младок решава да му даде урок, по сливенски, за да запомни завинаги града на 101 войводи и пр. Защото забелязва измамата, понеже първия път отива почерпен на представлението – не знам дали сте чували, но здраво наквасеният зрител лесно успявал да разгадае „илюзията“. А пък и опияненият от успеха си софийски факир станал по-бавен и небрежен – и младежът забелязва, че сандъкът винаги е поставен на точно определено място – то пък над капака на отвора, който отвежда под сцената. И какво прави? Много просто: отива и заключва вратата на балкона. Факирът гръмва няколко пъти отвън и посрамен се отказва от коронния си номер.
Каква е поуката? Тя е очевидна:
заключвайте вратата пред Измамата,
това е. Ние обаче, почти цял век след сливенската драма, правим точно обратното – отваряме широко вратите пред всеки Измамник, пред всеки Далавераджия, пред всеки Кьопчо, пред всяко Недоразумение, пред всеки Непрокопсаник, цъфнал, за да ни пробутва номерата си.
При това, отваряме вратите не на скромните си обиталища – ами направо Главната Порта на държавата. И – оле! – добре дошъл, прави си колкото щеш тъпите номера, а ние ще те търпим, можеш и да постреляш по празните ни кратуни.
Никога не съм предполагал, че ще я докараме дотам, толкова некадърни „факири“ да ни пробутват калпавите си номера –
докато съвсем изрежат всичко читаво от снимката на България.
Ако има начин – и самия Народ ще изрежат.
Още когато ПростоКирчо запоказва дипломата си от Харвард, мнозина си казаха, че нещо не е наред с този човек. Той сякаш сам не беше сигурен, че притежава въпросния документ, та го показваше всеки път, когато някой изразяваше съмнение в съществуването му. Следваха обяснения коя диплома е автентична – изписаната по вертикалата или другата, „хоризонталната“. Крайният резултат беше очакван: мнозинството остана с усещането, че дипломата е фалшива. Но се оказа, че съвсем друго нещо е фалшиво: декларацията на ПростоКирчо, че не е канадски гражданин. Тази скверна история вече ви е втръснала – но трябва да се разказва пак, и пак, и пак – за да не забравяте, какви политически шебеци ще борят корупцията и ще оздравяват правосъдната система; за да не забравяте, какво представляват хората на Христо Иванов, включително и правосъдната му министърка, които нямат нищо против да са партньори на един фалшификатор. На тия и най-несръчния фокусник ще им завърти главата.
Между другото. На 19 февруари, денят, в който Българското остава без най-енигматичния си син, телевизиите дадоха думата и на Йорданова, правосъдната министърка, до нея опряха. И какво каза тя? Апостолът ни завещал да бъдем „независими“. И това е така, нали – колкото е независима тя самата от все още невтасалия „правист“ Христо Иванов или пък от несръчния фокусник ПростоКирчо. С тия опекуни, дамата по-добре изобщо да не си отваря устата. Впрочем, телевизиите така и не вдянаха толкова години, че когато се петлявим в подножието на Левски, никога не трябва да анкетират политици и сетне да излъчват нахално-фалшивите им „терзания“, че заветите на Апостола не били изпълнени. Дори най-сръчния Илюзионист няма да може да замаже горчивата истина, че
с празноглавци завети не се изпълняват.
Защо ПростоКирчо шкартира македонеца от снимката с американския държавен секретар? Защото е „щрак Марийка“ и ламти непрекъснато да ни се навира в очите; защото си въобразява, че всеки кадър го извисява и по някакъв начин обяснява и оправдава чудото, което се е случило с него – онзи невероятен фокус, извъртян от все така властната Българска Ирационалност.
Истината е друга, но тя не го интересува: всяка дума, дори всяка сричка, които изтървава, всеки дъх, който поема, всичко, което го „съставя“, неизбежно го злепоставя. „Ситуацията е в много лоша ситуация“ изръсва той – и за пореден път ни кара да се чувстваме като идиоти, които са принудени да съжителстват, на една и съща планета, с него. Ако бяхме в 1990 година, във времето на Великото народно събрание, и ако ПростоКирчо беше кандидат дори за квестор, проф. Чирков обезателно щеше да го пита, на какви лекарства е. На какви е, наистина, след като е очевидно, че и личната му ситуация е в много лоша ситуация? Но няма кой да го анексира и да го разкара от главите ни.
Какво да се прави – такава е съдбата ни: някакъв недъгав фокусник да ни заплесва с баналните си номера.
И така ще бъде, докато не се научим да държим заключена вратата.
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
